25.05.2017 Андреа Мюлер 

Отчуждението дете – родител.

Сякаш никога не са били там.

Децата много често се превръщат в инструмент, когато родителите се разделят. Един баща разказва как е бил отхвърлен и е загубил децата си.

     Отново е април, сряда следобед, Оливър Цимерман слиза за пета поредна година на Кьолнската Катедрала от метрото. Облечен е целият в черно, както в траур, в ръката си държи роза. Както всяка година на този ден, той тръгва по моста „Хоенцолерн“ до мястото, където са закачени хиляди катинарчета (междувременно спорна туристическа атракция). Те разказват за началото на една любов. Стотици любовни послания във всички възможни цветове и шрифтове са гравирани в стоманата. Оливър Ц. слага розата в катинарчето, което е закачил на това място преди пет години, върху него са гравирани имената на децата му и надписът “Любовта в сърцето остава винаги с теб“. Това е 18-ят рожден ден на дъщеря му. 

Катинарчето на Оливър Ц. разказва историята на любовта, която му е била отнета. Той не е нито побъркан, нито емоционален. Това за него е мястото, където се опитва да разбере на спокойствие случилото се дотук,  докато вечността във формата на едно червено катинарче се вее от вятъра. Ключът е хвърлен отдавна, на залез слънце и колкото се може по-надалеч в посока Запад в река Рейн. „Колкото по-далече, толкова по-сигурно“, мислеше си той, докато катинарчето потъваше в мътната вода.  Той винаги е тук на рожденни дни, празници, кръщенето на сина си. За деня на бащата миналата година също.

Оливър обаче не е от бащите, които разхождат децата си с количка из града. Днешният ден за него има по-особено значение. Той е „отхвърлен“ баща. От пет години децата му ги няма. И понякога дори той забравя, че животът му, така или иначе, продължава. 

     Преживяното от него психолози наричат  Синдром на родителско отчуждение (Parental Alienation Syndrom  или PAS). Това е отчуждаване на родител и дете, което има психични последици и депресия. Засегнатите могат да бъдат, както родители, така и деца. Теорията се уповава на това, че децата биват манипулирани и заставяни да се отчуждят от единия родител, докато в последствие съвсем го отблъснат. 

Синдром на родителско отчуждение (PAS)

     Доскоро понятието PAS не съществуваше в Диагностичния и Статистически Списък на психичните заболявания, но в международната литература има повече от 600 научни трудове и публикации по темата. „PA-Синдромът“ според Ричард Гарднър е най-известната концепция по темата. Той е помагал на родителите в съда да назоват проблема си по име. Гарднър определя като последици за потърпевшите от синдрома посттравматичните стресови разстройства, както и психичните и психо-соматични заболявания. ( допълнителни данни на www.pas-konferenz.de/d/links.html) 

     Тъй като след развод или раздяла в повечето случаи децата се поверяват на майката, потърпевши от отчуждението по-често се оказват бащите. Техните съдби се припокриват със статистиката на първото PAS–изследване на починалия през 2003г  американски психиатър Ричард Гарднър от Университета Колумбия в Ню Йорк. Неговата теория бе критикувана  като недостатъчно изследвана, но тя всъщност е символ на цяла генерация отчуждени бащи. 

     Според статистиката, три години след развода, приблизително 1/3 от бащите са имали малко или никакъв контакт с децата си. Причините се различават незначително. В повечето случаи се дължат на наранени чувства, отмъщение, ревност – остатъците на една разочарована и разрушена връзка. Много рядко има и друга по-особена причина при пренебрегнатия родител или самото дете. 

При Оливър Ц. контактът с дъщеря му Леа(18) и сина му Леон(12) е прекратен една година след раздялата, въпреки че по закон има пълното право да вижда децата си или те да го посещават. Самият той се чувства захвърлен, като счупена играчка. За ново съдебно дело няма сили и средства. Той е бояджия по професия и няма финансовата възможност за това. 

     В едно кафене близо до Кьолнската Катедрала  Оливър  приготвя цяла купчина с детски снимки и писма: “Мили тате, липсваш ми много!“, “Ти си най-добрия татко на света!“. Върху снимките са залепени цветя, къщи, слънце и винаги четири човека, които се държат за ръце. Баща, майка, две деца. Бащата прилича доста на Оливър, докато останалите приличат по-скоро на детски драсканици. Снимките са от преди около четири години, от времето, когато Цимерман вече се е бил изнесъл. „Всичко това не означава нищо”- казва тогава бившата му съпруга – „децата рисуват  такива снимки”. Но точно това е, което вълнува Оливър Цимерман. Той не разбира защо децата му рисуват картини с него, а след това не искат да го виждат повече.

     В процеса на отчуждението родител-дете мутира образът на някога обичаната родителска фигура в очите на децата  и се превръща внезапно в един вид чудовище. Ирационалното отхвърляне възниква най-често чрез индоктринирането [1] на другия родител, което на практика програмира омаловажаването на бившия партньор с думи и дела, а не от действителните негативни преживявания на детето. Образът на врага в главата на детето расте по абсурден начин, което обикновено и самото дете не може да обоснове. Дори положителните спомени се изтриват в съзнанието и се заменят с грешки.

     Метаморфозата на Оливър Цимерман в чудовище започва една година след раздялата. Той се мести в апартамент, намиращ се срещу дома на семейството му. „Децата ми бяха с мен всеки ден, играехме заедно на конзолата, вършеха домашни задачи, готвеха спагети, лепяха ме като магнити на дъската“, казва той.

Всичко било наред, докато бившата му жена не довежда нов мъж у дома. „Той се премести в къщата ми, при жена ми, при децата ми. От ревност забраняваше на бившата ми жена да се вижда с мен. „Той или аз!“- казал на жена ми да избира .“  И тя реши.

     Вюрцбургският психиатър и невролог д-р Уилфрид фон Бох-Галхау публикува наскоро студия на базата на 30-годишни изследвания върху отчуждението на родителите. Неговите пациенти включват деца на разведени родители от всички възрасти и непрекъснато нарастващата група от „изхвърлени родители“, предимно бащи. „Те са загубили от години контакт с децата си“, казва той, „идват при мен с депресивни или дори суицидни кризи. Прекъсването на отношенията влияе на всички травматично.“

     Отчуждението на родител обикновено се случва бавно. „Не, децата трябва да пишат домашни!”- беше първоначалното оправдание, ако Оливър Цимерман искаше да ги види. Но оправданията ставали все по-странни. „Децата нямат никакво желание да се виждат с теб.“ И накрая: „Сега ни остави на мира!“.

    Само веднъж след раздялата той се среща с цялото си семейство в кафене: „Бившата ми съпруга беше по едно време необвързана и искаше да се събере отново с мен.Тогава тя каза,че в края на краищата аз съм бащата на децата ѝ”. Отказът на Цимерман за връщането му обратно във връзката ескалира ситуацията. Децата бяха табу за него: сега още повече. Когато разбира това, няколко пъти се опитва да се самоубие. Докато най-накрая не намира подкрепа в група за взаимопомощ за отчуждени бащи.
     Особено при момичетата, младежкият психиатър от Хамбург Майкъл Шулте-Маркуорт, усеща коварна форма на родителска манипулация: „Всички деца нa каращи се помежду си родители имат конфликт на лоялност, но в повечето случаи момичета имат симбиотична връзка с майките си. Те усещат разочарованието на майката и се чувстват, сякаш са на нейно място. Те казват: „Мразя баща си, защото той ни напусна“.

Шулте-Маркуорт винаги съветва бащите да се обърнат към съда. Той обича да цитира една притча на Бертолд Брехт за „Кавказкия кръг на тебешира“:  Дойка и майка спорят за дете, което е израснало с дойката. Майката иска детето обратно. Те отиват в съда и съдията рисува с тебешир кръг на пода, слага детето в него и казва на двете жени: „И сега дърпайте!“. Всяка от тях хваща по една ръка на детето, но дойката бързо я пуска. След това съдията присъжда детето на нея.          „Този, който дърпа, губи“, казва Шулте-Маркуорт. „Това е учението, което аз поставям на пътя на родителите. Етапите на детското отчуждение след раздялата са нормални прояви, но само до известна степен. А като баща човек трябва да разчита на това, че връзка между него и детето е възникнала още при раждането. Воденето на дела, носи само стрес и ескалация. „

[1] налагане на системи от вярвания, втълпяване на идеи, обществени нагласи, когнитивни мисловни модели. Индоктринацията се различава от обучението  по това, че индоктринираният човек не би задал въпрос по конкретната материя или не би бил способен на критичен анализ на материала, които е усвоил. Тук става дума за фундаментални научни принципи, които подтикват прилагащият ги към критична самооценкана на неговия труд, както и скептичен самоконтрол на неговите идеи, което представлява вече една извъндоктринална позиция. На практика обаче, определено ниво на ирационална индоктринация, обикновено разглеждана като погрешно-обучаваща е налице в обществото. Антоним на терм. социализация.

 www.zeit.de/zeit-magazin

Източник: https://www.zeit.de/zeit-magazin/leben/2017-05/eltern-kind-entfremdung-psychologie-vaeter/seite-2

Youtube канал: https://www.youtube.com/channel/UCKOVTk1mhRTh3oyw5qz9Gow…

Проект на Национална група „Не на стратегията за детето 2019-2030!”