Продължение по случая на семейство Търкуля
31 окт. 2018г.
Дали детето е живо? Ако е, в какво психофизическо състояние е и къде се намира?
Изявлението на Иван и Наташа Търкуля „Не сме виждали, нито чували детето си повече от 240 дни“ буди много въпроси като: Дали центърът за социални грижи, който нарушава закона с това, че не се придържа към предвидените законови срокове и съответно не се стига до насрочване на дело за връщане на малката Миряна в семейството ѝ, не се опитва да скрие нещо?
При редките и кратки срещи, които са позволени на Иван и Наташа Търкуля с детето им, те установяват, че то е с рани по тялото, има въшки, зениците са разширени, погледът вцепенен и напълно отсъстващ. Следващите въпроси са: Какво се случва с детето? Живо ли е? Ако е живо, в какво състояние е? 19 часът е.
Минаваме с кола през един от кварталите на Белград, в който живеят семейство Търкуля, на които центърът за социални грижи отне тогава 6 годишната дъщеричка. Сега тя вече е на 7 и не след дълго ще навърши 8 години. Отбиваме встрани от главната улица и спираме. Наблизо се намира техният дом. Звъним им по телефона, представяме се, извиняваме се, че може би ги безпокоим в неудобно време и питаме може ли да ги посетим. От другата страна на линията сърдечен глас, леко изненадан казва, че сме добре дошли и ни обяснява как да стигнем до тях по малка уличка. Докато приближаваме по тесните улички, питаме се как е изглеждало тук през онова ранно утро на 3ти октомври 2017 година. Най -вероятно това е травма която ще остане цял живот. Родителите на малката Миряна отварят портата за да можем да паркираме. Пред нас е прекрасна къща. Влизаме в топъл дом. Наташа ни сервира кафе и сладкиши. Въпреки че в къщата всичко е наред, усеща се, че нещо липсва. Тук са живели трима, а сега са те двамата. Тъгата която се вижда в очите им не може да се скрие. След около 15 минути общ разговор, питаме как се случи всичко на онзи 3 октомври 2017 година. Иван поставя пред нас камара документи. Безброй възражения, жалби, молби, писма. Пред нас има море от документи. Изглежда че няма институция към която да не са се обърнали.
Докато ни показват стаята, от която е отведено детето, в очите на Наташа и Иван се появяват сълзи. В стаята все още са играчките на момиченцето и го чакат да си дойде вкъщи. Стаята е хубава и уютна, има си всичко и въпреки това е ужасно празна. Иван промълвява: „По-добре да ни бяха убили, защото това е сякаш умираме хиляди пъти, всеки ден!“ Наташа започва да плаче. Излизаме от стаята и минаваме през целия апартамент. Банята блести от чистота, всичко в апартамента е в съвършен вид. Излизаме на терасата и после на двора, където момиченцето някога си е играло. От терасата се вижда половин Белград, гледката е пленителна. Оглеждаме дали има каквато и да е опасност за момиченцето, когато е излизало на терасата и двора и стигаме до заключението че там няма нищо което би го застрашило.
Мълчаливо се връщаме в апартамента и започва една от най -тъжните истории, които сме чували някога. Опитваме се да проумеем какво не е било наред, за да доведе до такива действия от страна на социалните работници. Действия, които вцепеняват всеки родител. Разказват ни как, без какъвто и да е документ или известие, момиченцето им е било отнето. Първоначално детето е отведено в център за защита на кърмачета, деца и младежи, което те самите са разбрали доста по-късно, когато са им се обадили по телефона, за да им съобщят. Казват ни, че и последвалата комуникация със социалния център се е осъществявала основно по телефона, а позволение да виждат детето си получавали изключително рядко. В редките случаи, когато виждали детето си, срещите били кратки и приключвали внезапно, без обяснения. Изумително е, че от центъра не са им позволили да я видят или чуят дори на големите християнски празници, въпреки че и двамата родители са вярващи. Всеки път момиченцето е молило да я заведат в къщи, или поне да останат в центъра с нея. Отношението на служителите към Иван и Наташа било изключително студено и грубо и станало още по-лошо, след като те попитали откъде са раните по тялото на детето и въшките. При едно от следващите посещения, родителите забелязват, че зениците и са разширени, а погледът втренчен и отсъстващ. Детето не поглеждало нито към родителите си, нито към купчината подаръци, които ѝ донесли. Родителите подават жалба срещу центъра и детето бързо е преместено в приемно семейство, на неизвестно за тях място.
Оттогава са я виждали два пъти и чули един единствен път по телефона. Този разговор по телефона е бил последният път, в който са имали контакт с детето си. От датата на телефония разговор до днес, 31 октомври 2018 година, са изминали точно 241 дни. Точно 8 пълни месеца. На родителите не са отнети родителските права. Точно обратното. Вещо съдебно лице, на цели 17 страници е направило доклад и заключение, че и двамата родители са напълно способни да изпълняват родителското си право и решението на съда е в тяхна полза. Как и защо тогава те не могат нито да чуят, нито да видят детето си? Защо съдът не насрочва дело и не се произнася за връщането на детето в семейството му, въпреки, че са прекрачени всички законови срокове? Точно заради такова погазване на основни човешки права, Норвегия беше осъдена от Европейския съд в Страсбург.
Какво се случва в медиите?
Както личи по всичко, над медиите и журналистите, които се осмеляват да информират по този случай, се оказва жесток натиск.
На снимката е едно от предупредителните писма от адвоката на Смиля Игич. Да припомним, че тя е една от социалните работнички, които отвличат детето.
Съдържание на писмото:
„На вниманието на собственика и отговорно лице на сайта. Поверително!
Предупредително писмо
Уважаеми, обръщаме се към Вас в качеството си на представители на госпожа Смиля Игич, спрямо приложеното пълномощно, което Ви представяме в приложението под номер 1.
Работодателката ни е забелязала, че на интернет портала „Православно семейство“, публикуващ на православнапородица.орг.срб, се намират текстове със заглавия :
*“Американската агенция за международно развитие(USAID) чрез център за социални грижи отнема деца.“
*“Агонията продължава.“
*“Кой отнема деца в Сърбия без съдебна заповед и защо?“
*“Бели роби на черния пазар.“
*“Печално известната Барневернет система и в Сърбия ( Децата като много доходоносен бизнес).“
Публикуваните текстове съдържат невярна информация, което нарушава правата на работодателката ни. Предвид факта, че работодателката ни е направила постъпки против всички физически и юридически лица, които нарушават нейните законно гарантирани права, молим Ви в срок до 5 дни от деня на получаването на това писмо, да премахнете горе посочените статии.“
Прави силно впечатление, че емисии и статии по тези теми изчезват от интернет пространството. Такъв е случаят с предаването на Хепи ТВ, с водещ Ваня Булич. След 87 000 преглеждания, предаването е премахнато от сайта на телевизията самоинициативно или под натиск. При опит да се види видео материала изписва, че е премахнат от собственика, който има авторските права. Изглежда, че водещи на ТВ предавания, журналисти, медии и организации са прекалено уплашени и не смеят да говорят по случая Търкуля или други подобни случаи на незаконно отнети деца. Въпреки това, има и такива, които ще се борят до смърт за истината.
*Поради правото на лична неприкосновеност името на детето е променено.
Превод за „НАЦИОНАЛНА ГРУПА – РОДИТЕЛИ ОБЕДИНЕНИ ЗА ДЕЦАТА”
Още новини на: http://dobroutro.net/%d0%b1%d0%bb%d0%be%d0%b3/
Youtube канал: https://www.youtube.com/channel/UCKOVTk1mhRTh3oyw5qz9Gow…
Проект на „НАЦИОНАЛНА ГРУПА – РОДИТЕЛИ ОБЕДИНЕНИ ЗА ДЕЦАТА”